Едно пожълтяло календарче...




Понякога настъпват едни такива дни в годината, при които просто е неизбежно да не погледнеш в календара. И ето - вадя някакво малко календарче, скрито измежду страниците на някаква книга, и поглеждам уморено към него... Гледам го, правя си някакви сметки за датите, и не след дълго установявам, че въпросното календарче е от по-миналата година. Викам си "Абе, защо пазя подобни боклуци..." Оказва се, че всеки боклук си има своя история - това календарче не правеше изключение. То беше първият подарък, който получих от една голяма любов... Спомних си за нея... Но не просто си спомних лицето й и името й, ами се сетих за всичките ни мигове заедно, за всичко, което преживяхме заедно (а то не беше малко)... Спомних си как се запознахме, спомних си също и как се разделихме. Запознанството си го припомнях с усмивка, а раздялата - не исках да си я спомням, защото беше тъжна (както всяка раздяла). След като си спомних това-онова, отново събрах вежди и се съсредоточих върху датите, но акълът ми беше другаде; акълът ми беше в онова пожълтяло календарче, което получих от единственото момиче, което държеше на мен. Държеше на мен, а аз я разочаровах... И сега, пишейки този текст, държа календарчето в ръце и отново събирам веждите си и отново се съсредоточавам - сиреч - мръщя се, крия ужаса от лицето си, подтискам разочарованието от и пред себе си...
Накрая върнах календарчето на мястото си и се направих, все едно че нищо не е станало. В деиствителност нищо не беше станало. Нали...

Коментари

Популярни публикации от блога

Глаголи от свършен и несвършен вид - раличаване

Каква е поуката от Смирненската стълба