За балканското преподаване по история...

           Доста интересно и най-вече обективно нещо прочетох днес. Това "нещо" носи заглавието "Тиранията на историята", написано е от Кристина Кулури на 21 Април 2009. Можете да видите текста тук и тук.
           В тази статия - най-общо казано, става въпрос за промяна на метода на преподаване на учебното съдържание в учебниците по история. Тази промяна е с цел да се премахнат стереотипите от ума на хората на балканите - или, както е казано в текста, целта е: "насърчаване на демократично гражданство и толерантност, както и елиминиране на стереотипите, пораждащи конфликти". 
           Когато чуете това - "стереотипите, пораждащи конфликти" - не разбирайте, че става въпрос за отделни стереотипи - напротив - всеки стереотип рано или късно поражда конфликти!
           В статията са дадени някои характеристики на отделните учебници по история. Например - като общи черти на балканското представяне на историята (т.е. как всяка една балканска страна представя историята си) са посочени на първо място един комплекс за превъзходство/малоценност, на второ място собственият народ се представя като жертва . Това представяне на народа като жертва е най-ясно в Сърбия. Прикритото чувство за исторически „несправедливости“ е характерно и за България. Двойнственото отношение към запада също се "изповядва" в учебниците по история.
           "Друг елемент, който може да бъде открит в учебниците по история, е понятието за национална територия. Всъщност разказът за националното минало е разположен в едно национално пространство в повече или по-малко ясно определени граници. Изходната точка е преди всичко настоящата национална държава, но налице е и тенденция да се идентифицират като „наши“ територии, които не са включени в държавните граници. В повечето случаи нацията е представена като по-голяма от държавата. Съответно, продължителността на нацията бива доказвана чрез непрекъснатост на държавността (всички настоящи национални държави търсят свои предшественици в античните, средновековни и модерни времена). Очевидно е, че описанието на националната територия като по-голяма от държавната територия може да породи тенденции към придобиване на чужди територии въз основа на етнически или исторически претенции."

В заключение, авторката дава няколко съвета, относно промяната на преподаването по история:

• В противоположност на националната история, която се опитва да преподава хомогенност (не само „наша“, но и такава на „другите“), училищната история трябва да се опитва да преподава разнообразие. Да се преподава разнообразие означава да се преподава как да се живее заедно в мултиетническите и мултикултурни общества, характерни за днешна Европа. Подходящият учебен метод за такъв подход може да бъде сравнителната история.
• Преподаването на история трябва да оспорва силната вяра, че историята е „обективна“, т. е., че „нашата“ история е обективна и че има само една истина, „нашата“ истина. Деконструкцията на историческата „истина“ може да бъде постигната чрез представяне на истината на „другите“, т. е. на гледната точка на „врага“ при едно или друго историческо събитие. Този може би е подходящият метод, когато става дума за преподаване на конфликтни теми.
• „Новата“ история (балканска или само национална) не бива да бъде фиктивна и илюстративна конструкция на някакво хармонично минало. Старата конструкция не бива да бъде заменяна от нова такава. Напротив, конфликтите трябва да бъдат разглеждани внимателно, а не премълчавани, защото невежеството поражда стереотипи. Представянето на конфликтите не само с „другите“, но и вътре в нацията, подпомага да се отслаби представата за национална хомогенност, която е твърдото ядро на етноцентричната история.
• Съдържанията по политическа и военна история, които преобладават в учебниците на повечето балкански страни, трябва да бъдат намалени за сметка на икономическа, социална и културна история. Историята на ежедневието, вместо епични героически повествования, може да се окаже и по-интересна за децата.
• Културната история е област, в която общият исторически опит може да бъде описан и анализиран дори когато става дума за периоди на конфликти и кризи. Например опитът на войната е нещо, което хората споделят в ежедневието си, една обща черта, която може да бъде интегрирана в алтернативното преподаване на история. Това е и област, в която могат да се прилагат интердисциплинарни подходи.
• Местната история също може да бъде алтернативен метод за преподаване на история – както по исторически, така и по педагогически причини. Селото или градът на ученика могат да се окажат една по-привлекателна и ефективна област за изследване на мултикултурни общества и за деконструиране на сили и доминиращи национални митове.
• Преподаването на история трябва да бъде направено по-интересно чрез включването на нови учебни материали и новаторски подходи на преподаване По правило учениците смятат, че историята е нещо скучно и остаряло. Следователно, за да преразгледаме съдържанието на училищната история, ние трябва да обновим методите на преподаване. Само така можем да направим преподаването на история интересно, стимулиращо и привлекателно за учениците.
• Съдържанията и методите до голяма степен са зависими от общите понятия, определящи целите не преподаването на история. Защо изучаваме и преподаваме история? „За да насърчаваме патриотизъм“, би бил най-обичайният отговор в региона (но и в повечето европейски страни). Изглежда обаче, че целите на преподаването на история трябва да бъдат преформулирани и да се съсредоточат върху насърчаването на критическо мислене, всестранно разбиране на миналото и толерантност към другите.

           Наистина - не е възможно почти цяло десетилетие (толкова се учи историята в училище) да ти повтарят, че 5 века турците са ни клали, и накрая да излезеш от училище толерантен и равнодушен към турците...    Не е възможно и също толкова време да ти повтарят "България на три морета", и да нямаш чувството за "исторически несправедливости", както се изразява авторката. Всъщност - възможно е, когато някой вместо "България на три морета", каже "България на три планети". Казвам го с намигване, за да не ми се разсърдят патриотите.
           Позицията ми съвпада на сто процента с написаното от г-жа (или г-ца) Кулури, но целта обаче, която си поставя тя за съжаление е практически непостижима (според мен), защото е свързана с изкореняването на вековни комплекси и стереотипи. Целта формално може да се изпълни - т.е. начинът на преподаване да се смени - но това няма да доведе (според мен) до премахването на "опасните" стереотипи. Ще ми е интересно да видя как терминът "османско иго" ще бъде успешно заменен с "османско присъствие". Още по-интересно ще ми е да чуя какво ще учат наизуст децата в трети и четвърти клас на мястото на "Море войводо, глава си давам, хубава Яна на турска вера не давам".
           И понеже заговорихме за турците (няма как иначе, това е основният български стереотип) , предлагам Ви да видите едни разсъждения, написани от Бернар Лори и коментирани ред по ред от друг човек, чието име не знам. Тази компилация - от разсъждение и мнение - е много интересна с това, че отразява две крайности. Темата е въплътена в заглавието РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ИСТОРИЧЕСКИЯ МИТ „ПЕТ ВЕКА НИ КЛАХА". С черен шрифт е представен разсъждаващият Бернар Лори, а със син - изразяващият мнението си незнаен коментатор, който е и предполагаем носител на стререотипа. Вижте статията тук.


Коментари

Популярни публикации от блога

Глаголи от свършен и несвършен вид - раличаване

Каква е поуката от Смирненската стълба