За Рене Декарт, псувните и негово величество Словото

Разсъждения

     Преди много, много време (през 17-и век) един французин формулира следното твърдение: „Cogito ergo sum“. На съвременен български език това твърдение се превежда така: „Мисля, значи съм“.  Често се превежда и така: „Мисля, следователно съществувам“. А французинът, който е измислил това, се казва René Descartes - Рене Декарт. Често е наричан "основоположник на съвременната философия" и "баща на съвременната математика". Тоест - той е нещо повече от велик философ и математик за съвремието ни; впрочем - работил е и в сферата на физиката.
     Да се върнем на това, което ни вълнува: „Мисля, следователно съществувам“. Какво ще рече това? Ще рече, че там, където има мисъл, там има и съществуване; съществуването идва от мисълта, произтича от нея. Но кое е индикатор на мисълта, на мисленето? Ще ви кажа. Индикаторът  на мисълта е словото. Всъщност - това е един от индикаторите на мисленето. Словото е едно от тези неща, които показват мисълта. В думата "индикатор" влагам значение на "нещо, което показва друго нещо", а "индикация" ще рече "показване" ("индикирам"  - равнозначно на "показвам").
     Брей, че чудна дума - толкова чудна, че чак да ти обърка мисълта. Но така става когато говорим с "чужди", а не с "наши" думи.
     Но - да се върнем на това, което ни вълнува. Казахме, че словото е индикатор на мисълта и на мисленето. Това е така, защото именно по словото можем да разпознаем мислещия човек; благодарение на словото можем да разграничим мислещите от не-мислещите хора. И за да подсигурим тезата си, трябва да помислим още малко. Все пак ако "мисля, следователно съществувам", то е вярно и обратното: ако не мисля - следователно не съществувам. Т.е. говорим за това, че словото може да ни покаже човекът, който съществува и човекът, който не съществува.
     Стигнахме до там, че да кажем, че словото е мисъл. Но не всяко слово е мисъл. Ето - псувните, например. Те също са "вид" слово. Да - безсмислено слово, но все пак - слово. И то какво слово... Фразеологизирано, субстантивирано, нечленоразделно и неразбираемо слово. От езикова гледна точка псувните би трябвало да се разглеждат като някакви извратени фразеологизми.
     Не бих могъл да изброявам всички псувни, които съм чувал, но ви уверявам, че езикът им е доста цветущ. Те не са досадна и монотонна реч, напротив - някои от тях са повече от интересни. Но... в крайна сметка те си остават безсмислени.
     Всъщност, склонен съм да вярвам, че съществува една псувня, която не е съвсем безсмислена, дори напротив - много е смислена. Онзи ден я чух в една сръбска песен. Заглавието на тази песен е "Psujem te zivote" (Изпълнява - Nada Topcagic). На сръбски език е, но не е трудно да си я преведем на български; "псуйем те животе" ще рече "псувам те животе!". Ако някой си мисли, че това не е псувня, няка внимателно да чете следващите редове. Изразът "псувам те животе" е евфемизъм. Какво означава евфемизъм? Евфемизмите са разновидности на перифразата, в които едни думи се заменят с други, с цел да се смекчи неприятното въздействие върху слушателя. Ето това е евфемизъм. "Псувам те животе" е евфимизъм. Това е "по-мекият" вариант на израза "дееба тоя живот, дееба". Ето, че стигнахме до извода, че "псувам те животе" е псувня.
     А сега - нека поразсъждаваме върху този израз. Какво означава да напсуваш (или препсуваш) живота? Това означава да изразиш крайно негативно и песимистично отношение към живота си, към битието, към това, което живееш. Вярвам, че всяка псувня е безсмислено слово (безсмислено ще рече без смисъл и мисъл). Но тази псувня е единствената, която изразява ясна мисъл: мисълта за крайно недоволство и неудовлетворение от живота.
     Честно да ви кажа - замислих се много дълбоко. Казах, че всички псувни, с изключение на една единствена, са безсмислено слово. Но те не са само безсмислени. Те са безполезни и безплодни. Това важи в пълна сила и за графоманските прояви. Позволявам си да направя аналогия с графоманията не за друго, ами заради общите свойства по между им. Графоманията е:

"влечение, пристрастие и усилен и безплоден стремеж за многословно и безполезно (никому непотребно) писане". 

     Писане - този процес трябва да е непременно на лице когато определяме една или друга проява на графоманията; не е ли написано - не говорим за графомания. Тук идва въпросът с кой "термин" да назовем онова слово, което отговаря на всички критерии на графоманията с изключение на това да е написано. Тоест - как да назовем онези графомански слова, които не се пишат, а се говорят? Веднага ви казвам термина: Словомания. Ето ви и определението:

"влечение, пристрастие и усилен и безплоден стремеж за многословно и безполезно (никому непотребно) говорене". 

     Сами виждате, че двете определения (на графоманията и словоманията) се различават само по една единствена дума. При определението на графоманията думата е "писане", а при словоманията - "говорене".
     Предполагам, че вече сами се досещате, че стигам до определен извод. Изводът е следният: псувните са словомански прояви. Е - почти всички псувни. Само една прави изключение - псувнята към живота.

     Изводът от написаното е следният: 

Вярвам, че съм един от малкото драскачи, които могат да пишат за Рене Декарт, за псувните и за словоманията в един текст. Ако това, което вярвам е така - тоест ако наистина съм един от малкото, които правят така - то графоманите в световен мащаб са сме застрашени от изчезване! Как ли ще изглежда светът без нас? Ами вие си преценете.

   Довиждане!

(трети август две хиляди и дванайста година)

Ꮸ Ꮂ Ꮚ Ꮙ Ꮘ Ꮿ