За Грaмaдaта и някои други размишления...

        На шести март 2013-а година във Варна, пред общината български граждани започват да градят своята грамада. До 09:00 часа сутринта тази грамада се състоеше от пет-шест камъка.
Пет-шест камъка, наредени в куп. И около тези пет-шест камъка, наредени десет журналисти. И срещу всеки журналист - по един оператор да ги снима. Всеки един от тези десет журналя разправя за тази грамада, за този куп, за тези 5-6 камъка.
        А хората - къртят плочки от площада (централния варненски площад) и ги трупат пред общината. Къртят и трупат. Към 12:00 по обяд грамадата беше станала висока около метър, метър и нещо.
        Но тая грамада не идва току-така - за да дойде и да си отиде. Тя означава нещо. Намеква ни за нещо. За да усетим контекста, в който ни вкарва Варненската грамада, то трябва да прочетем няколко реда от Илиана Минковска и Красимир Стефанов (журналисти от БНТ1):

Каменната грамада, която сега протестиращите струпват пред общината във Варна, възкреси спомена за поемата „Грамада" на народния поет Иван Вазов, написана по действителен случай от Берковско. Какво е общото между двата символа на народния гняв, разделени от 134 години и над 500 километра?
Като съдия в град Берковица Иван Вазов пише поемата „Грамада" на един дъх, впечатлен от историята на двама влюбени, разделени от бащата на девойката - чорбаджи Цеко. Затова, според старинния обичай цялото село го проклело, всеки хвърлил камък и се образувала грамада.
"Като всеки с хвърлянето на камъка казвал "Проклет да е!". „Натемия" се казва още - народна клетва. Сторвайки такива грамади, те са вярвали, че така ще възтържествува правдата" - обяснява уредника на музея в Берковица Петя Гергова.
Някогашната грамада е разрушена при прокарването на железопътната линия, но по-късно ентусиасти я възстановяват на 4 км. от Берковица, край пътя за Монтана. Художникът Валентин Герасимов е участвал в акцията и разказва, че пренасяли камъните с кошници.
Според художника Валентин Герасимов и днес народът иска пак да изрази негодувание към управляващите.
"Грамадата е голям символ, тя е изблик на голямото народно недоволство" - потвърждава и Валентин Иванов от Берковица.
Популярността на Вазовата "Грамада" е била толкова голяма, че по нея точно преди един век е играна пиеса в Народния театър и е създаден филм. Въпреки трагичния сюжет на поемата, посланието й всъщност е оптимистично с народната вяра, че доброто в крайна сметка ще победи.

        Така. Та Вазовата грамада станала толкова голяма, че вече нямало накъде. Станало страшно. Наистина - въздействащ текст, въздействащ сюжет, думи, образи и т.н. У Вазов всичко е въздействащо. Няма как иначе да е. Ние сме така устроени. Но всъщност ако се откъснем от Вазов, доколкото това е възможно и необходимо, то ще стигнем до съждението, че "строителството" на грамада представлява една съвсем предвидима форма на протест. Това, че е предвидима, не означава, че е за подценяване. Моля! Дори напротив. Това е интелигентна форма на протест. Протест без насилие, без любов, без нищо. Гражданите (При Вазов няма граждани - там всички са селяни) просто отиват, поставят по един камък и така, по този начин те показват, демонстрират, манифестират своя протест.
        По същия начин днес - шести март, 2013-а година във Варна беше направена Грамада:

        Обаче няма как да не си зададем два въпроса. Защо точно днес? И защо точно грамада, а не нещо друго? Отговорът е колкото прост, толкова и абсурден. Защото е пролет! 

        Ми да, пролет е! А пролетта, уважаеми читатели, е свързана с новите очаквания. Новите очаквания се диктуват от и от контекста на нестихващите национални протести, обхванали страната от близо месец. Тоест народът очаква "новото" с нетърпение и въобще не подозира, а може би подозира, че новото е добре забравено старо. Простете за шаблона! Цикличността, повторяемостта е нещо неизбежно от нашето битие и нашият съзнателен живот като личности. Тук се сещам за думите на Президента Росен Плевнелиев, който преди няколко дни каза, че "Историята няма да ни прости, ако повтаряме нейните грешки". 

        Както и да е. Нека оставим Плевнелиев настрани. Човекът си има много сериозна работа в момента, ще трябва да назначава правителство. Да се върнем на Варненската Грамада. Варненци строят грамада. Къртят плочки от площада и ги поставят пред общината. Строят си грамада. Кой чел Вазов, кой недочел, кой чул отнякъде, кой недочул - грамадата си е грамада - Вазова грамада. Народът я създаде тази грамада; народът я случи. Хората повярваха на Вазов и си казаха: "Щом в Берковица са си имали грамада, що пък и ние да нямаме? Нима сме по-малко нещастни, отколкото тогава?"... 

        И така... Народът си направи грамада. Тук има нещо твърде интересно. Има нещо, което не трябва да се премълчава и което трябва да се каже толкова ясно и отчетливо, колкото и аз ще го напиша. Това е, че литературата излиза от книгите и се пренася в действителността. Случките, описани в текстовете се осъществяват след като вече са написани. Тоест - от определена гледна точка може да се каже, че случките са описани преди да се случат. Грамадата е описана преди да се случи. Да - това е друга грамада. Това е Варненската грамада, а не Вазовата. Но нима те не си приличат? И нима Варненската грамада не е един коректив, ъпдейт на Вазовата грамада? А? Как мислите? 

        Текстовете в случая са истински предсказания и предсказателства. Говорим си за текстовете на Вазов, но в същия този кюп бихме могли да причислим и текстовете на Ботев. Тези текстове предсказват. Предсказват, защото са написани преди много време, а пък описват точно едно такова време - като нашето. Не старото време, а Съвременното време. 

        Всъщност - оказва се, че е съвсем нормално тези текстове да се превърнат в предсказания. Защо? - Защото винаги когато една или друга личност бъде издигната в култ, то рано или късно тя ще се превърне в модел за подражание. И всяко нещо, произтичащо или създавано от тази личност ще бъде обявявано автоматично за сакрално, свещено, истинно.

        Ето ти го Вазов, ето ти го и Ботев. Това са не просто поети, българи, герои и т.н. Всъщност те са точно такива, но в народопсихологията ни, като българи, това са светци. И то - светци в най-светлия и най-святия смисъл на думата светец. Като че ли забравяме, че и Вазов, и Ботев са били хора - хора, колкото мен и вас високи. Но как да не забравим - виждайки огромните им паметници. Ето - дори в този ред на мисли мога да кажа, че преди около 2-3 седмици - на 16-февруари бе открит поредният паметник на Ботев. Става дума за село Брестовец, Плевенско, което отбеляза 135 години от своето т.нар. Освобождение. 

        Много се отплеснах. Започнах от Варна, стигнах до Плевен... Идеята ми е, че е съвсем в реда на нещата това, че днес правим грамади, а не нещо друго. Ние живеем чрез Вазов и Ботев. И те живеят чрез нас, защото са вътре в нас. Всеки от нас носи нещо у себе си, което напомня за Вазов и Ботев. 

        И... Не си мислете, че ще завърша толкова сантиментално! Няма! 

Тия двамата идиоти - Вазов и Ботев - покрай хубавите творби имат и толкова много глуповати писания, че чак страх ме обзема като се сетя, че е възможно някой ден да се случат!