Разсъждение за саморасляка
В една публикация от 1964 г. във в-к "Септември" Чудомир пише: "Почти във всяко наше селище има по един-двама саморасли творци..." и продължава, давайки пример със свои познати. Наистина у нас творците са в голямата си част саморасли.
А какво значи "саморасли"? Това е само-расъл, или, както се казва в моя край в северозападна България - саморасляк. Саморасляк - това е например стрък домат, поникнал около лозовото насаждение или пък лозичка, поникнала в мястото, в което растат доматите; или ябълково дърво, намиращо се в борова гора, да кажем. То е само расло - to est никой не го е посаждал, никой не се е грижил за този саморасляк, но въпреки това той е успял сам да се издигне от земята, от пръстта и да даде плод.
Недостатък на самораслите, е че при евентуално култивиране биха могли да дадат в пъти повече плод от това, което дават като саморасли. И тъй като не са култивирани, те дават по-малко плод. Предимството им е, че при болести по своя вид те остават незасегнати, тъй като са изолирани (пространствено) от себеподобните си. Толкова за особеностите на самораслите.
Проблемът при самораслите творци е липсата на култивирана приемственост, но това съвсем не означава, че липсва каквато и да е приемственост. Те също дават своя принос, пък бил той тълкуван и като малък. Но все пак принос.
Факт е обаче, че самораслите творци радват истински нашите интелектуални наблюдатели. Вярно е, че "каквото посееш, това и ще пожънеш", но е голяма радостта от това да ожънеш нещо, което не само, че не си посявал, но и никой не е посявал: то само се е посяло. У него липсват онези колективни недостатъци, заразили култивираните представители на вида, комуто принадлежи.
И тъй, интелектуалният ни елит е именно една безкрайно крива нива, обрасла със саморасляци всякакви. Защото култивирането - като процес - заема все по-малък дял в грижите на онези, на които им се е паднало да бъдат "култивиращи". Разчита се на вътрешния стремеж към самоиздигане, саморазвитие и самоизрастване. На самокултивирането.
А какво значи "саморасли"? Това е само-расъл, или, както се казва в моя край в северозападна България - саморасляк. Саморасляк - това е например стрък домат, поникнал около лозовото насаждение или пък лозичка, поникнала в мястото, в което растат доматите; или ябълково дърво, намиращо се в борова гора, да кажем. То е само расло - to est никой не го е посаждал, никой не се е грижил за този саморасляк, но въпреки това той е успял сам да се издигне от земята, от пръстта и да даде плод.
Недостатък на самораслите, е че при евентуално култивиране биха могли да дадат в пъти повече плод от това, което дават като саморасли. И тъй като не са култивирани, те дават по-малко плод. Предимството им е, че при болести по своя вид те остават незасегнати, тъй като са изолирани (пространствено) от себеподобните си. Толкова за особеностите на самораслите.
Проблемът при самораслите творци е липсата на култивирана приемственост, но това съвсем не означава, че липсва каквато и да е приемственост. Те също дават своя принос, пък бил той тълкуван и като малък. Но все пак принос.
Факт е обаче, че самораслите творци радват истински нашите интелектуални наблюдатели. Вярно е, че "каквото посееш, това и ще пожънеш", но е голяма радостта от това да ожънеш нещо, което не само, че не си посявал, но и никой не е посявал: то само се е посяло. У него липсват онези колективни недостатъци, заразили култивираните представители на вида, комуто принадлежи.
И тъй, интелектуалният ни елит е именно една безкрайно крива нива, обрасла със саморасляци всякакви. Защото култивирането - като процес - заема все по-малък дял в грижите на онези, на които им се е паднало да бъдат "култивиращи". Разчита се на вътрешния стремеж към самоиздигане, саморазвитие и самоизрастване. На самокултивирането.
Коментари
Публикуване на коментар