За историческата неизбежност на един паметник

Ситуацията с новооткрития столичен паметник на Цар Самуил, чийто очи светят нощем предизвика противоречиви реакции както у интелигенцията, така и у гражданското ни общество. Препубликувам авторски анализ на Иванка Курвоазие, без да твърдя, че споделям изложените изводи. Анализът има своята стойност, дължаща се най-вече на градивността и последователността в избора и подредбата на аргументите. Ето и анализа:

Сложно е да се говори за това кое е грозно и кое е красиво. Естетическата оценка не е нещо обективно. Най общо, естетическата оценка е в някава степен условна, конвенционална. Идеите за грозно и красиво са културно обособени и са свързани с конкретен етап от развитието на общността; т.е. не са статични. Освен това, естетическата оценка се базира върху интелектуалното равнище на индивида, степента в която той е усвоил културата, към която принадлежи, неговото образование и не на последно място на личните му предпочитания, вкус, емоции, подсъзнание съзнателен избор и тн. В този смисъл е трудно е да се прецени абсолютно стойността на една работа на изкуството. Върху платната на импресионистите са плюли. Руските абстракционисти са били принудени да напуснат родината си, заради платната си. В някакъв смисъл историята на изкуството е история на конкретни мъже и жени. История на промените в оценката за това какво е красиво, какви са задачите пред една работа на изкуството, на какво служи изкуството, за какво е. Промени извършени от конкретни мъже и жени. Последната дума върху една работа на изкуството има времето. Нейната способност да прекосява смъртите. Да вълнува умовете. Извън релативната стойност на една работа на изкуството обаче има неща, за които може да се говори обективно. Скулптурата е дейност с която човечеството се занимава от хилядолетия и тия хилядолетия на сътресения и конфликти, са всъщност натрупване. Съществуват обективни показатели, според които една работа на изкуството може да бъде разгледана. От професионална гледна точка. Втория критерий, който можем да разгледаме обективно са задачите, които авторът си е поставил при изпълнението на конкретната работа на изкуството. От една страна работата на господин Хайтов си поставя за цел да бъде класическо изпълнение. В този смисъл работата му е провал. Имитативна е. Бутафорна. Прилича на сричане. На дипломна работа, която може да напълни с трепети и въздишки на роднини двора на художествената академия. На статуя пред казино. На едно място касапинът Рада Барутска, казва за едно стихотворение, че ако въпросното стихотворение, било мост, никой нямало да посмее да премине по него. Мисля, че със същата сила това твърдение може да бъде стоварено и върху работата на господин Хайтов. Избирайки класическия подход в работата си, вече накуцвайки, господин Хайтов се осмелява да направи един помпозен обрат, с решението да направи очите на царя светещи. Буквално. За да подсили драматизма и силата на монументалното внушение. Според собствените му думи нещо нечувано в света. Освен трогателно творческо безсилие, решението за светещите очи е и опияняващия троен аксел, шпагатът, който къса естетическите сухожилия на творбата. За съжаление проблемите с работата на господин Хайтов не свършват тук. Неговото произведение е натоварено и с нелеката задача да бъде паметник на български цар. Първият паметник на български цар в столицата. Произведението на господин Хайтов е натоварено с непосредствено социална функция. То е отражение на нашето отношение към паметта ни. Трябва ни напомня кои сме и от къде идваме. Със задачата си да бъде паметник, произведението се справя завидно. Паметникът е открит с военни почести, реч на върховния главнокомандващ, освещаване от патриархат и лек скандален привкус, заради отсъствието на Боко. По късно пада мрака и очите на царя светват. Церемонията по откриването, конкурсът, одобрението на общината, архитектите и съюза на художниците, напъните за антропологична достоверност, стоте хиляди лева, наляти в тоя паметник, не могат да скрият неговата несъстоятелност.
Тя свети, точно както светят очите на царя вечер в градинката. Несъстоятелността на конкретното произведение прави видима несъстоятелността на културните институции, духа на времето. Ние сме тоя паметник. И оставяме това на поколенията след нас. Една нелепа, бутафорна, помпозна фигура, която би стояла по добре пред казино. Или вътре в казино. Тва не е хейт. Не се заяждам. Просто това е важно. Тоя паметник е отражение на всичко, на цялостното състояние на обществото и държавата. В някакъв смисъл паметникът е исторически неизбежен. Дори при наличието на по-добри проекти тоя паметник остава да стърчи и да свети в мрака.
Това остава след нас.