Обществено полезно
Трябва всеки човек да търси начини да помага на обществото. Като казвам "помага", нямам предвид, че обществото буквално се нуждае от помощ, а че човекът - за да бъде той пълноценно чувстващ се - е нужно да намери възможност за включване в обществената система.
Не мога да се съглася, че "човек трябва, за разлика от стадното животно, да живее самотно – сред природата – сред животните, растенията и в контакт с тях", както смята Андрей Тарковски - един от най-значимите световни филмови режисьори и сценаристи, както и един от първите независими творци в съветското кино.
Мога да се съглася с определения за човека като „мислеща вещ” (виждането е на основоположника на съвременната философия - Рене Декарт), „обществено животно” и „политизирано животно”, „zoon politikon” (определения, дадени от бащата на науката - Аристотел), „ историческо животно” (определението принадлежи на един от големите мислители на немската идеалистическа философия - Георг Хегел). Авторът на последното определение – Хегел – е автор и на следния извод: „Човекът не е нищо друго, освен поредицата негови постъпки.”
Пред всеки един от нас стоят два пътя (начина) за подкрепа на обществото. Рано или късно поемаме по единия от тях. Първият път - това е прекият път (или прекият начин). По този път вървят повечето хора. Това са помощи, подкрепи на дребно, битките на деня - изобщо: конкретни действия, водещи до видими резултати в близък времеви план. Повечето хора почти не осъзнават тези конкретни действия като вид подкрепа за обществото. Такива са: да отидеш да гласуваш; да си пуснеш телевизора, да прочетеш или чуеш нещо, свързано с обществения живот; да го изкоментираш, интерпретираш, анализираш и т.н. Това са все действия, спояващи обществената сплав. Нищо особено, нищо сложно няма тук.
Вторият път е косвеният, заобикалящият настоящето начин. Тук методите за положително въздействие върху обществото са ограничени откъм брой. Това ограничение не е притеснително, защото от друга гледна точка съществуват неограничени, т.е. потенциално безкрайни откъм време ефекти. Представете си, че хвърляте гюле насред вселената. То ще лети в безкрайната шир дълго време след като вас няма да ви има. Тази хипотетична постановка може и да ви изглежда странна, абсурдна. Но ако се замислите – не е ли същото, когато един автор издаде своя роман, своя философска концепция, свое стихотворение, направи филм или песен, построи паметник или някаква друга забележителна архитектура (и т.н.) – не е ли същото, щом делото му, произведението му, онова, което е сътворил със собствения си дух остава дълго време след него, след неговата смърт.
Не мога да се съглася, че "човек трябва, за разлика от стадното животно, да живее самотно – сред природата – сред животните, растенията и в контакт с тях", както смята Андрей Тарковски - един от най-значимите световни филмови режисьори и сценаристи, както и един от първите независими творци в съветското кино.
Мога да се съглася с определения за човека като „мислеща вещ” (виждането е на основоположника на съвременната философия - Рене Декарт), „обществено животно” и „политизирано животно”, „zoon politikon” (определения, дадени от бащата на науката - Аристотел), „ историческо животно” (определението принадлежи на един от големите мислители на немската идеалистическа философия - Георг Хегел). Авторът на последното определение – Хегел – е автор и на следния извод: „Човекът не е нищо друго, освен поредицата негови постъпки.”
Пред всеки един от нас стоят два пътя (начина) за подкрепа на обществото. Рано или късно поемаме по единия от тях. Първият път - това е прекият път (или прекият начин). По този път вървят повечето хора. Това са помощи, подкрепи на дребно, битките на деня - изобщо: конкретни действия, водещи до видими резултати в близък времеви план. Повечето хора почти не осъзнават тези конкретни действия като вид подкрепа за обществото. Такива са: да отидеш да гласуваш; да си пуснеш телевизора, да прочетеш или чуеш нещо, свързано с обществения живот; да го изкоментираш, интерпретираш, анализираш и т.н. Това са все действия, спояващи обществената сплав. Нищо особено, нищо сложно няма тук.
Вторият път е косвеният, заобикалящият настоящето начин. Тук методите за положително въздействие върху обществото са ограничени откъм брой. Това ограничение не е притеснително, защото от друга гледна точка съществуват неограничени, т.е. потенциално безкрайни откъм време ефекти. Представете си, че хвърляте гюле насред вселената. То ще лети в безкрайната шир дълго време след като вас няма да ви има. Тази хипотетична постановка може и да ви изглежда странна, абсурдна. Но ако се замислите – не е ли същото, когато един автор издаде своя роман, своя философска концепция, свое стихотворение, направи филм или песен, построи паметник или някаква друга забележителна архитектура (и т.н.) – не е ли същото, щом делото му, произведението му, онова, което е сътворил със собствения си дух остава дълго време след него, след неговата смърт.
Коментари
Публикуване на коментар