Търсене в този блог

Translate

29.01.2016 г.

Пристигане в България

Едва ли има друго летище или страна в географска Европа, което да ти прави толкова лошо първо впечатление, колкото българското. Винаги сме го обсъждали с приятели, и с риск да бъда обявен, за родоотстъпник или предател, ще опиша това, което току-що видях, в началото на 2016-та година.

Още преди кацането, от прозорчетата се видяха блокове с ниви, добре разграфени. Обработваеми. Казах си: ‘Ето нещо хубаво, браво!’ И всъщност това беше единственото хубаво. Когато самолета се снижи нацепените линии на пътищата, по които се движеха колите ставаха все по-видими. А точно преди да се приземим, самолета мина покрай две полу-къщи, нещо разрушено посредата на полето с много разхвърляни предмети навън. Изглеждаше си като след война. С влизането в летище попадаш на паспортен контрол: с европейското и българското знаме. Е, по-смачкани флагове не бях виждал. Като изпрани, директно изкарани от поляната и пльоснати да висят там: да се вижда все пак. 

Светлините в терминал 1 са нещо като сумрак, може би и без тях ще е толкова светло. А подовата настилка. каква подова настилка само....толкова изтъркана и мръсна. Изчаквам си багажа от лентата и навън толкова много добри хора чакат. Това е мило. Посрещачи. Ако не чисти, сме поне човечни. 

И... в този момент, нападение! ‘ - Такси?’ ‘ - Желаете ли такси?’ , ‘ - Господине, такси за вас?’ Ами ако искам такси ще си взема, няма нужда да ме нападате от вратата. Един от гласовете казва: ‘-Такси до автогарата’. Питам: ‘ - Къде?’. Веднага ми се посочва къде да застана. Даже платих и в евро, макар че е леко незаконно да се приемат евра вместо левове. Издадоха ми билет и това беше. Обърнах се в тълпата да търся шофьора, да ми каже къде поне трябва да чакам. Предлагащият билети ме заведе до прозореца, посочи две жени, чакащи по средата на движението и каза: ‘Еей там, до тях’. Няма обозначена спирка, няма нищо. След 10 минути идва един младеж и казва: ‘Хайде, първите 8 да се качат’. Ама ние сме 13. И разбира се, всеки си мисли, че е от първите 8. Който сварил да си качи багажа отзад, сварил и се качил. Другите да чакат. Никаква организация. Никаква емблема за колата. Никаво парко-място или спирка. 

Потеглихме по едни от най-нацепените и ужасни пътища, които съм виждал с множество боклуци покрай пътя (ама боклуци да видиш) и съборени къщи тук и там. По едно време на средата на пътя видях една камара мъже, а до тях, на самия цимент, импровизирана сергия: няколко чифта женско бельо и други...неща. Бездомни кучета по пътя, кучета да искаш. Стигам на автогара София. Банкомат има, но няма откъде да си купя мобилна сим карта. Тръгвам да търся с куфарите в посока центъра. След малко намирам. Продавачите на Виваком и Теленор са печени. По пътя към автогарата ме среща една баячка/гледачка. Иска ми цигара първо, а после съчинява историята на живота ми. Тръгвам за Стражица след 10 минути. Хубавото е, че тук има безплатен интернет. И това са ми първите няколко впечатления от България изобщо. За съжаление, всеки минава през това, а на някои даже вече не им прави и впечатление. (от безплатния интернет на автогарата)


Автор: Атанас Стоянов

Няма коментари:

Публикуване на коментар