За Паисий и творбата му...
Преди да напиша нещо, каквото и да било, винаги си поставям някаква цел. Тоест: първо си задавам въпроса "Какво искам да напиша?" и едва тогава започвам да пиша. Да, обаче все нещо изниква и отклонява първичната цел на това, което искам да напиша.
С настоящето си писание целя да систематизирам нещата около Паисий и "История..."-та му. Естествено - и тук изникнаха някои нещица, които се опитаха да ме отклонят от темата, но се постарах да не им обръщам такова внимание.
2012 година е.
През тази година България чества 250 - годишнината от написването на "История Славянобългарска". Нейн автор - всички знаем - е Паисий Хилендарски.
Около "История..."-та и нейния автор има много интересни неща, които могат да се кажат. Обаче някои неща - съзнателно или не - често остават неразказани. Казвайки "неразказани", имам предвид, както се досещате, че нещо не е казано - или, ако е казано, то е казано по един такъв начин, че да не може да бъде разбрано правилно - в същността си. А не можем ли нещо да разберем в същността му, значи ние го познаваме само повърхностно. А ''повърхните впечатления оставят и повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това – и криви убеждения, които представят смешни умове.''(Добри Войников - "Криворазбраната цивилизация")
Предлагам Ви един систематизиран поглед върху Паисий и неговата творба. Ще се опитам да изтъкна това, което считам, че е неразказано. Пак казвам - под "неразказано" имам предвид не нещо скрито, а напротив - нещо явно, но за което не се говори много.
Да започваме!
КОЙ Е ПАИСИЙ ?
Когато говорим за Паисий, трябва да имаме предвид четири години - 1722, 1745, 1762 и 1962 година.
Какво става през тези четири години?
- През 1722 година е роден Паисий. В науката е прието да се казва, че Паисий е роден в Банско. Сам, обаче, Паисий казва, че е роден в Самоковска епархия (това е цялата област на югозапад от София).
- През 1745 година Паисий се заселва в Хилендарския манастир в Света Гора (Атон).
- През 1762 година Паисий завършва своята "История Славянобългарска".
- Два века по-късно - през 1962 година, Паисий е канонизиран за светец с писмен акт на Светия Синод на Българската православна църква.
Общо взето сведенията, които имаме за Паисий, се съдържат именно в неговата "История...". Паисий говори за себе си на две места в творбата си - в заглавието и в послесловието.
В заглавието, Паисий казва за себе си:
- че живее в Света гора (Атон),
- че е дошъл от Самоковската епархия през 1745 г.
- че е завършил творбата си през 1762 г.
В послесловието казва:
- че е йеромонах и проигумен на Хилендарския манастир.
- че има брат - Лаврентий, който е с 20 години по-голям от него.
Творбата "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"
Казахме, че когато говорим за Паисий, непременно трябва да имаме предвид четири години.
Е - когато говорим за Паисиевата творба също трябва да имаме предвид няколко години.
- На първо място - 1762 година - това е годината на завършването на "История Славянобългарска"
- На второ място - 1765 година - тогава е направен първият препис на "История..."-та
- През 1914 г. Йордан Иванов издава за първи път "История Славянобългарска" по Зографски оригинал.
През 1762 година Паисий завършва "История..."-та в Зографския манастир. Обстановката в България по това време е такава, че единственият начин за разпространение на творбата е чрез преписи. И първият препис не закъснява - три години по-късно (през 1765г. в Котел) "История..."-та е преписана. Преписва я Софроний Врачански, който по това време бил известен с името Стойко Владиславов. Този препис е известен в науката като "първи Софрониев препис" (до края на живота си Софроний преписва "История..."-та още веднъж - през 1781 - това е т.нар. "Втори Софрониев препис"). Многобройни са преписите на Паисиевата творба - известни са над 50 преписа и преправки.
Преписи: След първия Софрониев препис следват преписите на Алекси Попович (1771 г.), на Никифор Терновалия (1772 г., Рилски препис), вторият Софрониев препис (1781 г.), Кованлъшки препис (1783 г.), Еленски препис (1784 г.), преписът на Дойно Граматик и др.
Преработки и "преправки": на поп Пунчо (1765 г.), Рилската преправка (1825 г.), Сопотска (1828 г.) и др.
Дотук с преписите.
Кога излиза за първи път в печатно издание "История Славянобългарска"?
През 1844 г. излиза първото печатно издание от Христо Павлович, но то е значително преработено. "История Славянобългарска" се издава многократно - под редакцията на видни наши учени. От Йордан Иванов е издадена за първи път по Зографския оригинал. Това става едва през 1914 година. Следват издания от Стефан Романски, Петър Динеков, Боню Ангелов, Божидар Райков и др.
Така.
Видяхме историята на "История..."-та.
Сега нека вникнем в самата "История..."
Твърде любопитно е заглавието на творбата. На съвременен български език, то звучи така:
Съвсем нормално заглавие. Или не?
В духа на епохата е нормално заглавието да бъде обстоятелствено и пояснително. Все пак говорим за средата на 18-и век. В днешно време заглавия с такъв обем биха обрекли на неуспех дадено произведение. Това може би се определя от потребностите на публиката. Днешната маса няма потребностите на онази "публика", която е живяла преди четвърт хилядолетие.
Говорейки за заглавието, трябва да споменем и още един интересен факт - заглавието се намира между двете предисловия
КОМПОЗИЦИЯ
Повечето учени гледат на творбата като на състояща се от 10 части (тоест така, както Паисий я написва):
Паисий сам е разделил творбата си на десет части и така повечето учени гледат на нея - като на състояща се от десет части. Всъщност - така и трябва да се гледа на творбата. Това е призмата, през която сам Паисий иска да бъде четена "История..."-та му.
Но в зависимост от начина, по който ние гледаме на творбата, бихме могли да я разделим на най-малко 4 части:
Има причини, които не позволяват да гледаме на двете предисловия като на една - обща част, въпреки че Паисий се опитва да прави връзката между тях. А създаването на връзка между два текста, според мен, цели единствено да се създаде впечатление за цялост.
Нека разгледаме двете предисловия:
Първо предисловие - "ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА". Тук е изложена ползата от това човек да знае историята, да я познава:
Това познаване е не само полезно, но и потребно:
Този първи предговор не е писан от Паисий, а е взаймстван. Научните изследвания сочат, че основните идеи в този първи увод са взети от предговора на полския книжовник Скарга към историята на Цезар Бароний. Затова и мислите в "Ползата от историята" са в духа на средновековното схващане за историческите поуки.
Второ предисловие - "ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ ИСТОРИЯ". В началото на това предисловие виждаме връзка с първото предисловие. Тази връзка е осъществена чрез повтарянето на ползата от това да се знае историята:
Именно думите "потребно" и "полезно" в контекста на нуждата от това да се познава историята създават връзката между двете предисловия. Това е връзката, с която Паисий свързва двете предисловия.
Друг интересен момент от това второ предисловие:
Тук са думите "О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...". В това предисловие виждаме призив за отстраняване на гъркоманията. Паисий предполага, че българите се гърчеят, защото гърците са по-развит от тях народ. Споменава, че има и по-развити народи от гръцкия, но не е видял нито един грък, който да иска да остави своя език и род:
"Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост?"
Същинска част. Представлява компилация от трудове на различни историци: Мавро Орбини („Regno digli Slavi“ - тоест„Славянското царство“), Цезар Бароний („Деяния церковная и гражданская“ - тоест „Църковна и гражданска история“, 1719 г.) и някои византийски хронисти. Паисий ползва също български жития и грамоти на българските царе. Тази част се състои от 7 глави, които съчетават разказ за българските и сръбските царе, за светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, който е направен. Този подбор подчертава войнството и духовната възвишеност на българския народ.
Послесловие. Тук Паисий изяснява мотивите за написването на "История..."-та:
В тази част на творбата се дават и сведения за източниците, които Паисий ползва.
Именно в послесловието видях нещо твърде интересно.
Това "интересно нещо" бих го нарекъл "извинение". Наричам го "извинение", защото Паисий сякаш ни се извинява за това, че не се е старал да пише "според граматика":
В "извинението" се изяснява целта, която Паисий си е поставил. Той не се е старал да пише "според граматика" - старал се е да събере на едно място "тая историйца". Това е била неговата цел и именно тук е вложил старание.
Друг интересен момет:
"История.."-та е писана за ползата на народа ни, но и за слава на "нашия господ Исус Христос":
Е - можем и да му простим на Паисий, че не се е старал да "нарежда речите". "История.."-та му е първото произведение в новата българска литература и историография, отражение и манифест на Българското възраждане. Написването й във времето и условията при които живее Паисий е изключителен граждански подвиг. Авторът излиза от рамките на средновековния светоглед и намира нов смисъл и нови ценности в народния живот. Паисий влиза в историята на българската литература само с една книга, но книга - новаторска по съдържание и форма.
В никакъв случай не трябва да подценяваме формалната страна на Паисиевата творба. С какви думи започва и с какви - завършва?
"История.."-та започва с думите "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю". Онази дума, с която завършва "История.."-та, е ''Амин''.
Предлагам да завършим с едно прекрасно изречение.
В съвременните учебници по литература представянето на Паисиевата история винаги започва по този начин:
.
С настоящето си писание целя да систематизирам нещата около Паисий и "История..."-та му. Естествено - и тук изникнаха някои нещица, които се опитаха да ме отклонят от темата, но се постарах да не им обръщам такова внимание.
2012 година е.
През тази година България чества 250 - годишнината от написването на "История Славянобългарска". Нейн автор - всички знаем - е Паисий Хилендарски.
Около "История..."-та и нейния автор има много интересни неща, които могат да се кажат. Обаче някои неща - съзнателно или не - често остават неразказани. Казвайки "неразказани", имам предвид, както се досещате, че нещо не е казано - или, ако е казано, то е казано по един такъв начин, че да не може да бъде разбрано правилно - в същността си. А не можем ли нещо да разберем в същността му, значи ние го познаваме само повърхностно. А ''повърхните впечатления оставят и повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това – и криви убеждения, които представят смешни умове.''(Добри Войников - "Криворазбраната цивилизация")
Предлагам Ви един систематизиран поглед върху Паисий и неговата творба. Ще се опитам да изтъкна това, което считам, че е неразказано. Пак казвам - под "неразказано" имам предвид не нещо скрито, а напротив - нещо явно, но за което не се говори много.
Да започваме!
КОЙ Е ПАИСИЙ ?
Когато говорим за Паисий, трябва да имаме предвид четири години - 1722, 1745, 1762 и 1962 година.
Какво става през тези четири години?
- През 1722 година е роден Паисий. В науката е прието да се казва, че Паисий е роден в Банско. Сам, обаче, Паисий казва, че е роден в Самоковска епархия (това е цялата област на югозапад от София).
- През 1745 година Паисий се заселва в Хилендарския манастир в Света Гора (Атон).
- През 1762 година Паисий завършва своята "История Славянобългарска".
- Два века по-късно - през 1962 година, Паисий е канонизиран за светец с писмен акт на Светия Синод на Българската православна църква.
Общо взето сведенията, които имаме за Паисий, се съдържат именно в неговата "История...". Паисий говори за себе си на две места в творбата си - в заглавието и в послесловието.В заглавието, Паисий казва за себе си:
- че живее в Света гора (Атон),
- че е дошъл от Самоковската епархия през 1745 г.
- че е завършил творбата си през 1762 г.
В послесловието казва:
- че е йеромонах и проигумен на Хилендарския манастир.
- че има брат - Лаврентий, който е с 20 години по-голям от него.
Творбата "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"
Казахме, че когато говорим за Паисий, непременно трябва да имаме предвид четири години.
Е - когато говорим за Паисиевата творба също трябва да имаме предвид няколко години.
- На първо място - 1762 година - това е годината на завършването на "История Славянобългарска"
- На второ място - 1765 година - тогава е направен първият препис на "История..."-та
- През 1914 г. Йордан Иванов издава за първи път "История Славянобългарска" по Зографски оригинал.
През 1762 година Паисий завършва "История..."-та в Зографския манастир. Обстановката в България по това време е такава, че единственият начин за разпространение на творбата е чрез преписи. И първият препис не закъснява - три години по-късно (през 1765г. в Котел) "История..."-та е преписана. Преписва я Софроний Врачански, който по това време бил известен с името Стойко Владиславов. Този препис е известен в науката като "първи Софрониев препис" (до края на живота си Софроний преписва "История..."-та още веднъж - през 1781 - това е т.нар. "Втори Софрониев препис"). Многобройни са преписите на Паисиевата творба - известни са над 50 преписа и преправки.
Преписи: След първия Софрониев препис следват преписите на Алекси Попович (1771 г.), на Никифор Терновалия (1772 г., Рилски препис), вторият Софрониев препис (1781 г.), Кованлъшки препис (1783 г.), Еленски препис (1784 г.), преписът на Дойно Граматик и др.
Преработки и "преправки": на поп Пунчо (1765 г.), Рилската преправка (1825 г.), Сопотска (1828 г.) и др.
Дотук с преписите.
Кога излиза за първи път в печатно издание "История Славянобългарска"?
През 1844 г. излиза първото печатно издание от Христо Павлович, но то е значително преработено. "История Славянобългарска" се издава многократно - под редакцията на видни наши учени. От Йордан Иванов е издадена за първи път по Зографския оригинал. Това става едва през 1914 година. Следват издания от Стефан Романски, Петър Динеков, Боню Ангелов, Божидар Райков и др.
Така.
Видяхме историята на "История..."-та.
Сега нека вникнем в самата "История..."
Твърде любопитно е заглавието на творбата. На съвременен български език, то звучи така:
"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ЗА НАРОДА И ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ И СВЕТЦИ И ЗА ВСИЧКИ ДЕЯНИЯ И МИНАЛО БЪЛГАРСКИ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД."
Съвсем нормално заглавие. Или не?
В духа на епохата е нормално заглавието да бъде обстоятелствено и пояснително. Все пак говорим за средата на 18-и век. В днешно време заглавия с такъв обем биха обрекли на неуспех дадено произведение. Това може би се определя от потребностите на публиката. Днешната маса няма потребностите на онази "публика", която е живяла преди четвърт хилядолетие.
Говорейки за заглавието, трябва да споменем и още един интересен факт - заглавието се намира между двете предисловия
КОМПОЗИЦИЯ
Повечето учени гледат на творбата като на състояща се от 10 части (тоест така, както Паисий я написва):
- 1.ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА
- 2.ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ ИСТОРИЯ
- 3.ИСТОРИЧЕСКО СЪБРАНИЕ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
- 4.ТУК ВНИМАВАЙ ЧИТАТЕЛЮ, ЩЕ КАЖЕМ НАКРАТКО ЗА СРЪБСКИТЕ КРАЛЕ
- 5.ПАК ЗАВЪРШВАМЕ РАЗКАЗА ЗА КОНСТАНТИН ШИШМАН
- 6.ТУК Е ПОТРЕБНО ДА СЕ СЪБЕРАТ ЗАЕДНО ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КРАЛЕ И ЦАРЕ. КОЛКОТО СЕ НАМИРАТ. И КОЙ СЛЕД КОГО Е ЦАРУВАЛ
- 7.СЪБРАНО НАКРАТКО КОЛКО ЗНАМЕНИТИ БИЛИ БЪЛГАРСКИТЕ КРАЛЕ И ЦАРЕ
- 8.ЗА СЛАВЯНСКИТЕ УЧИТЕЛИ
- 9.ТУК СЪБРАХМЕ НАКРАТКО ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ СВЕТЦИ, КОЛКОТО СА ПРОСИЯЛИ ОТ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ
- 10.ПОСЛЕСЛОВИЕ
Паисий сам е разделил творбата си на десет части и така повечето учени гледат на нея - като на състояща се от десет части. Всъщност - така и трябва да се гледа на творбата. Това е призмата, през която сам Паисий иска да бъде четена "История..."-та му.
Но в зависимост от начина, по който ние гледаме на творбата, бихме могли да я разделим на най-малко 4 части:
- първо предисловие
- второ предисловие
- същинска част (включва седем глави)
- послесловие
Има причини, които не позволяват да гледаме на двете предисловия като на една - обща част, въпреки че Паисий се опитва да прави връзката между тях. А създаването на връзка между два текста, според мен, цели единствено да се създаде впечатление за цялост.
Нека разгледаме двете предисловия:
Първо предисловие - "ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА". Тук е изложена ползата от това човек да знае историята, да я познава:
"Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю"
Това познаване е не само полезно, но и потребно:
"Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума."
Този първи предговор не е писан от Паисий, а е взаймстван. Научните изследвания сочат, че основните идеи в този първи увод са взети от предговора на полския книжовник Скарга към историята на Цезар Бароний. Затова и мислите в "Ползата от историята" са в духа на средновековното схващане за историческите поуки.
Второ предисловие - "ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ ИСТОРИЯ". В началото на това предисловие виждаме връзка с първото предисловие. Тази връзка е осъществена чрез повтарянето на ползата от това да се знае историята:
"За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.".
Именно думите "потребно" и "полезно" в контекста на нуждата от това да се познава историята създават връзката между двете предисловия. Това е връзката, с която Паисий свързва двете предисловия.
Друг интересен момент от това второ предисловие:
Тук са думите "О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...". В това предисловие виждаме призив за отстраняване на гъркоманията. Паисий предполага, че българите се гърчеят, защото гърците са по-развит от тях народ. Споменава, че има и по-развити народи от гръцкия, но не е видял нито един грък, който да иска да остави своя език и род:
"Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост?"
Същинска част. Представлява компилация от трудове на различни историци: Мавро Орбини („Regno digli Slavi“ - тоест„Славянското царство“), Цезар Бароний („Деяния церковная и гражданская“ - тоест „Църковна и гражданска история“, 1719 г.) и някои византийски хронисти. Паисий ползва също български жития и грамоти на българските царе. Тази част се състои от 7 глави, които съчетават разказ за българските и сръбските царе, за светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, който е направен. Този подбор подчертава войнството и духовната възвишеност на българския народ.
Послесловие. Тук Паисий изяснява мотивите за написването на "История..."-та:
"Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. "
В тази част на творбата се дават и сведения за източниците, които Паисий ползва.
Именно в послесловието видях нещо твърде интересно.
Това "интересно нещо" бих го нарекъл "извинение". Наричам го "извинение", защото Паисий сякаш ни се извинява за това, че не се е старал да пише "според граматика":
"Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца."
В "извинението" се изяснява целта, която Паисий си е поставил. Той не се е старал да пише "според граматика" - старал се е да събере на едно място "тая историйца". Това е била неговата цел и именно тук е вложил старание.
Друг интересен момет:
"История.."-та е писана за ползата на народа ни, но и за слава на "нашия господ Исус Христос":
''Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия господ Исус Христос.''
Е - можем и да му простим на Паисий, че не се е старал да "нарежда речите". "История.."-та му е първото произведение в новата българска литература и историография, отражение и манифест на Българското възраждане. Написването й във времето и условията при които живее Паисий е изключителен граждански подвиг. Авторът излиза от рамките на средновековния светоглед и намира нов смисъл и нови ценности в народния живот. Паисий влиза в историята на българската литература само с една книга, но книга - новаторска по съдържание и форма.
В никакъв случай не трябва да подценяваме формалната страна на Паисиевата творба. С какви думи започва и с какви - завършва?
"История.."-та започва с думите "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю". Онази дума, с която завършва "История.."-та, е ''Амин''.
Предлагам да завършим с едно прекрасно изречение.
В съвременните учебници по литература представянето на Паисиевата история винаги започва по този начин:
"Не е достатъчно да се каже, че "История Славянобългарска" е просто един исторически труд. "
.
Коментари
Публикуване на коментар