Периодизирането на/в литературата
Съвременна българска литература. Към днешна дата този тридумен израз на различни места се схваща по различен начин.
Това, което искам да съобщя, е че изразът на някои места все още означава българската литература от 1944 (1945) година до 1989 година. На други места, пък, същият период в литературната история (1945-1989) носи дългото и обстоятелствено име "Българска литература след Втората световна и преди 10 ноември" (Така е назован периодът в уикипедия, например).
Подобна е и историята с периода след т.нар. Освобождение през 1878 година. Едно време литературата от периода след 1878 г. е наричана "Нова българска литература", на места и до днес така се нарича, но по-често може да се назове с имена като "Следосвобожденска литература" или по-конкретното "Българска литература след Освободжението", или още по-конкретното "Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война". Не е нужно да обръщам внимание на факта, че в последното наименование има десет думи, три от които са с главни букви. На това няма да обръщам внимание, въпреки че ще си заслужава.
Та! Да се върнем на т.нар. Съвременна българска литература и на нейния почти половин вековен обхват. Кое й е съвременното на тази литература, щом като повечето й представители са умряли? Няма ги. Съвременна ли е една литература тогава, когато нейните автори не са ни съвременници? Не, не е. Това е литература от миналия век. Придържайки се към фактите, не бихме сгрешили ако кажем, че това е литература от миналото хилядолетие. Това е факт, звучащ толкова абсурдно, колкото и неуспоримо.
Мое мнение е, че литературната история и особено периодизирането на литературата (като процес) трябва да се придържа към фактите, към неуспоримите факти, към онези факти, които са обективни в своята същност и които ще бъдат обективни дори и след хиляда години. Това са факти; в тях не бива да търсим симпатичност или противоположното; това са просто факти...
Та в този смисъл периодизирането би следвало да се води от някакъв обективен, всеобхващащ и реален принцип. Историческият принцип, т.е. разделянето на литературата на периоди спрямо важни исторически събития не е такъв принцип. Към момента българската литература се периодизира (т.е. разделя на периоди) именно според историческия принцип.
Обективен, всеобхващащ и реален принцип на периодизирането е времевият (хронологичен) принцип. Ако този принцип бъде единственият (или поне водещият), то тогава бихме могли преспокойно да говорим за литература на деветнайсти век, литература на двайсти век и така нататък. Изучавайки определен литературен период, например, той би могъл да се раздели на подпериоди - било то на два половини на века, било пък и на десетилетия. Защо да не можем да говорим и за макропериоди (надпериоди), като например литература на първото хилядолетие, на второто и т.н.
Ето така трябва да се гледа на литературната история, на историята на изкуството и на историята въобще. И макар подобно периодизиране да изглежда сухо (постно) и скучно, то би било повече от обективно; то би било реално и непреходно.
Това, което искам да съобщя, е че изразът на някои места все още означава българската литература от 1944 (1945) година до 1989 година. На други места, пък, същият период в литературната история (1945-1989) носи дългото и обстоятелствено име "Българска литература след Втората световна и преди 10 ноември" (Така е назован периодът в уикипедия, например).
Подобна е и историята с периода след т.нар. Освобождение през 1878 година. Едно време литературата от периода след 1878 г. е наричана "Нова българска литература", на места и до днес така се нарича, но по-често може да се назове с имена като "Следосвобожденска литература" или по-конкретното "Българска литература след Освободжението", или още по-конкретното "Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война". Не е нужно да обръщам внимание на факта, че в последното наименование има десет думи, три от които са с главни букви. На това няма да обръщам внимание, въпреки че ще си заслужава.
Та! Да се върнем на т.нар. Съвременна българска литература и на нейния почти половин вековен обхват. Кое й е съвременното на тази литература, щом като повечето й представители са умряли? Няма ги. Съвременна ли е една литература тогава, когато нейните автори не са ни съвременници? Не, не е. Това е литература от миналия век. Придържайки се към фактите, не бихме сгрешили ако кажем, че това е литература от миналото хилядолетие. Това е факт, звучащ толкова абсурдно, колкото и неуспоримо.
Мое мнение е, че литературната история и особено периодизирането на литературата (като процес) трябва да се придържа към фактите, към неуспоримите факти, към онези факти, които са обективни в своята същност и които ще бъдат обективни дори и след хиляда години. Това са факти; в тях не бива да търсим симпатичност или противоположното; това са просто факти...
Та в този смисъл периодизирането би следвало да се води от някакъв обективен, всеобхващащ и реален принцип. Историческият принцип, т.е. разделянето на литературата на периоди спрямо важни исторически събития не е такъв принцип. Към момента българската литература се периодизира (т.е. разделя на периоди) именно според историческия принцип.
Обективен, всеобхващащ и реален принцип на периодизирането е времевият (хронологичен) принцип. Ако този принцип бъде единственият (или поне водещият), то тогава бихме могли преспокойно да говорим за литература на деветнайсти век, литература на двайсти век и така нататък. Изучавайки определен литературен период, например, той би могъл да се раздели на подпериоди - било то на два половини на века, било пък и на десетилетия. Защо да не можем да говорим и за макропериоди (надпериоди), като например литература на първото хилядолетие, на второто и т.н.
Ето така трябва да се гледа на литературната история, на историята на изкуството и на историята въобще. И макар подобно периодизиране да изглежда сухо (постно) и скучно, то би било повече от обективно; то би било реално и непреходно.
Коментари
Публикуване на коментар