Търсене в този блог

Translate

21.06.2014 г.

Към релевантните реалности на Хип-Хопа

„Не става въпрос за спомени, става въпрос за един добре организиран, добре премислен сценарий.“

(Лютви Местан)



Една песен на Ицо Хазарта – не толкова уникална по своята природа, колкото типична. Песента ни представя един средностатистически представител на източния диалект, намиращ се в една такава студентска възраст, в която лежерността и нехайството са взели превес над всичко останало.
От самото начало главният герой подхаваща монолог, чрез който разкрива различни аспекти на живота и мисълта си. В словесното изложение се забелязва редуване на събитийност и размисли, а на определени места е трудно да се направи разлика между това кое се представя като събитие и кое – като размисъл, мисъл, мнение и изобщо като нещо помислено, но не и случило се.
Тази особеност на монологичното комуникиране бързо се смесва с една друга особеност, а именно имитацията на диалог. Част от изреченските цялости започват или съдържат такива словесни конструкции, които предполагат наличието на втория участник в комуникацията. Например – още в началото е налице словесната вкаменелост „Добър ден“. Тази ритуална фраза и тук, както и навсякъде другаде – поради неизбежността на своята природа – предполага наличие на втори участник в комуникативната ситуация – събеседник, слушател, адресат или най-общо казано – този, който чува. Тоест самият текст предполага наличието на поне още един участник – слушателя.
Монологизирането – мислено като процес на създаване на монолог или монолози – предполага два основни начина на реализирането си: единият е чрез разсъждаване по такива въпроси и теми, които изключват възможността реалните участници в комуникативната ситуация да бъдат назовани по един или друг начин (чрез съществителни имена, местоимения, глаголни лица и тем подобни). Вторият начин за реализиране на монолога е чрез разсъждаване по такива въпроси и такива теми, които не само включват, но и правят задължителна възможността за назоваването на участниците в комуникативната ситуация – пряко (с имена) или косвено (с глаголни лица, наклонения и тем подобни абстракции). Излишно е, смятам, да споменавам, че в „Хип-хопа ми“ монологът е реализиран по втория начин поради природата на въпросите и темите, които са обект на разсъждение.
Друг начин на имитиране на диалог, също успешно приложен тук, е чрез обръщането на лирическия главен и единствен герой към някой, който е извън плана на сюжетността („Кво ма гледаш ся“). Ако досега имахме просто назоваване на мълчаливия събеседник – мислен като участник в комуникативна ситуация -, то тук имаме опит за подемане на диалог, защото всеки въпрос изисква и предполага някакъв отговор. В самия план на сюжетността по-нататък героят – главен и единствен – борави и с пряка имитация на телефонен разговор. В нея се предоставя информация, предполагаща предходно питане; тоест имитацията на диалога е пряка и директна.
Цялата философска концепция за световъзприемане на героя е в монологична форма и тъкмо когато диалектната величина на сюжетната линия взема превес - а това става чрез особеното провлачено и насечено изговаряне на израза „добре, че таз вечер съм канен на гости – да ядем кюфтета, вино да се лее“ (израз – полагащ посоката на пътя на разсъждение към средите от типа на Митьо Пищова и сие) – монологът на средностатистическия представител на източния диалект е прекъснат в силно ярък контраст със слово – твърде книжовно и твърде неулично, в сравнение с досегашното. Тук става дума за две изречения на ерудирания филолог Лютви Местан, а именно:





„Точно този аспект на въпроса не е релевантен
към политическата отговорност.
Не става въпрос за спомени,
става въпрос за един добре организиран,
добре премислен сценарий.“



Много от песните на Ицо Хазарта са с ясна, а понякога с не толкова ясна изразеност на социална и политическа ангажираност. Тук виждаме едно противопоставяне на политическото и социалното. Виждаме едно заместване на подчертано диалектната реч с подчертано книжовната. Ако изразяването на улицата е диалектно, то политическото изказване е книжовно, официално, тежко, непонятно и... екзактно.
Не е ясно обаче кой е изобличеният в случая – боравещия с уличния, силно диалектен и странен език или онзи, който си е сложил в устата „релевантния“ книжовен, но не по-малко странен език.
Авторът на монолога се усеща в некадърната си невъзможност да разреши тази неяснота и веднага след Лютви-Местановото филолого-политическо изказване от две изречения позиционира етикета „Тъпанар“ – израз, който е повече от еднозначен и изчерпателен по своята същност. Но въпреки това е неубедителен. Неяснотата, породена от трудното и почти невъзможно идентифициране на изобличения обект се задълбочава и от вглеждането във видеоклипа към песента. Там, във видеоклипа, се случва така, че докато текат словоизлиянията на настоящия председател на ДПС един господин, позициониран в скъпа и стилна кола потегля с нея, а Ицо Хазарта – главен герой в клипа – гледа тъпо, с очевидно горчиво чувство на прецаканост.
Именно тази нееднозначност и неяснота на това – кой е изобличеният обект: дразнещо говорещият средностатистически келеш или дразнещо говорещият политически лидер – е посланието, отправено от песента. Всеки възприемател сам избира как да вижда нещата, сам избира коя да е неговата истина и в кого да види ниското, низкото, грозното и гнусното. Относителната природа на отправеното послание е изобретение, сравнително ново за българската култура. То позволява да се създадат разнообразни интерпретации, които са в отношение помежду си не на взаимоизключване и взаимоотричане, а на взаимно допълване.
По-прозорливите могат да видят в посланието на песента една обективна цялостна картина на световъзприятие на един тип средностатистически хора в една, да кажем, средностатистическа млада възраст. Ако погледнем на посланието по този начин, тогава ролята на двете „релевантни“ изречения в края би била да изразят типа на другото, на онова, което е извън тази средностатистическа реалност. То е релевантно.
Няколко думи за по-образованите, за по-хейтващите музикалното изкуство изобщо, за тези, които са, както се казва, „над тези неща“ и за тези, които не разбират онова, което слушащите Хазарта разбират (или си мислят, че разбират) добре. Ще бъда кратък поради лесно достижимия праг на отегчителност, така характерен за съвременните поколения.
Та. Всяка област и среда има своите авторитети, а авторитетите са такива хора, чието мнение се приема с особена доверчивост, а може би и с отзивчивост от другите представители на областта или средата. Та изпълнителите на „Хип-хопа ми“ са именно едни такива авторитети поради принадлежността си към представителството си към съвременното изкуство (защото това няма какво друго да е, освен изкуство). Като такива те носят определени послания, приемащи се от аудиторията – така наречените фенове – с особена доверчивост и за особена вярност. Моето мнение е да се отнасяме с необходимото уважение към тия екземпляри, защото, както вече казах, те са авторитетни представители на съвременното изкуство. Нали Гьоте беше казал, че това, което не разбираме не ни принадлежи.

 

Посвещавам на чичо Лютви

Няма коментари:

Публикуване на коментар