Героят на нашето време

„Да, такава е била моята участ от най-ранно детинство! Всички четяха по лицето ми признаци на лоши качества, които не съществуваха, но ги предполагаха – и те се родиха. Бях скромен – обвиняваха ме в лукавство: станах потаен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен; бях мрачен, другите деца – весели и бъбриви; чувствах се по-горе от тях – поставяха ме по-ниско: станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят – никой не ме разбра: и аз се научих да мразя. Моята безцветна младост протече в борба със себе си и с другите; боейки се от насмешки, аз пазех дълбоко в себе си най-добрите си чувства: там те и умряха. Говорех истината – не ми вярваха: почнах да лъжа; като опознах добре хората и пружините на обществото, станах изкусен в науката за живота и видях как другите без изкуство са щастливи, като се ползваха даром от онези изгоди, към които аз така неуморно се стремях. И тогава в гърдите ми се роди отчаянието – не онова отчаяние, което лекуват с дулото на пистолета, но студеното, безсилно отчаяние, прикрито с любезност и добродушна усмивка. Станах нравствено осакатен: едната половина от моята душа не съществуваше, тя изсъхна, изпари се, умря, аз я отрязах и я хвърлих – докато другата шаваше и живееше в услуга на всеки, и това никой не забеляза, защото никой не знаеше за съществуването на загиналата ѝ половина; но вие сега събудихте в мене спомена за нея и аз ви прочетох нейната епитафия. На мнозина изобщо всички епитафии се струват смешни, но на мене не, особено когато си спомня кой е покойникът под тях. Впрочем аз не ви моля да споделяте моето мнение: ако моята изповед ви се струва смешна – моля, смейте се: предупреждавам ви, че това ни най-малко няма да ме огорчи.“

Из „Герой на нашето време“, Михаил Лермонтов